theatre
Глембаеви
Народен театър „Иван Вазов“ – Голяма сцена
- Thu 12 Nov, 19:00
Add to calendar
- Fri 29 Jan, 19:00
Add to calendar
„Пиесата „Господа Глембаеви“ (1929 г.) на Мирослав Кърлежа – най-значимият хърватски автор и един от най-влиятелните европейски модернисти на 20. век – по неповторим начин съчетава психологическата драма със социалната критика и словесния барок. Действието се развива в една и съща нощ между един и пет часа сутринта в дома на банкера Игнят Глембай, когато семейството се събира, за да отбележи юбилея на акционерно дружество „Глембай“. В традицията на Ибсен, Стриндберг и Чехов, Кърлежа разнищва буржоазното семейство не просто като конфигурация от междуличностни конфликти, но и като историческа и икономическа същност, превръщайки го в сцена, на която отношенията между капитализма, патриархата и моралния упадък биват обиграни. Глембаеви са банкери и търговци, чието богатство лежи върху злоупотреби, измами и смърт, въплъщавайки това, което Валтер Бенямин описва като „катастрофичен континуум на историята“. Глембаеви далеч не е просто едно хърватско семейство в Загреб в началото на 20. век, а алегория на европейския буржоазен декаданс, напомняне за откритието на Теодор Адорно, че културата и варварството са неразривно сплетени, че изтънчеността и бруталността израстват от един и същ корен. В съвременния свят, движен от финансови спекулации, системно неравенство и ерозия на ценностите, описаното от Кърлежа говори с пророческа яснота и пиесата не спира да въздейства на публиката със своята актуалност. Артистът и бунтар Леоне, който като един блуден син се завръща в бащиния си дом за юбилея, е трагичната съвест на семейството, която разкрива престъпленията, скрити под повърхността на неговото достолепие. Кулминацията на неговата конфронтация с баща му Игнят и младата му мащеха баронеса Кастели, води до отприщването на вулкан от истини, които разрушават крехката семейна фасада и осъществяват това, което съвременните критици биха описали като невъзможно помирение между етиката и печалбата. Естетическата сила на пиесата идва от езика ѝ, в който философските размисли постоянно се сблъскват с гротескните преувеличения, а лиричната меланхолия – с цветущите ругатни, създавайки текст, който е едновременно интимен и монументален. В света на семейство Глембаеви театърът се превръща в пространство на историческа памет и социална критика; в огледало, насочено към нас, което с безпощадна точност отразява образа на собствената ни епоха с нейните кризи. Всяко поставяне на този текст се превръща не просто в театрално събитие, а в колективен ритуал, чрез който обществото открива раните и илюзиите си. В страните от бивша Югославия, пиесата има култов статут на канонично произведение, определило поколения актьори и режисьори, създали иконични образи на Леоне, баронеса Кастели, Беатриче и Игнят Глембай.“